Таините и другите аравакски племена приемаха без възражения религията на европейците, но се възпротивиха енергично, когато ордите брадати чужденци започнаха да кръстосват островите им в търсене на злато и скъпоценни камъни. Испанците разграбваха и изгаряха селата, отвличаха стотици мъже, жени и деца и ги изпращаха в Европа, за да бъдат продадени в робство. Аравакската съпротива предизвика използването на артилерия и кавалерия и още преди края на първото десетилетие след стъпването на Колумб на брега на Салвадор (12 октомври 1492 г.) цели племена от стотици хиляди хора бяха унищожени.

Когато холандците пристигнаха в Манхатън, Петер Минуит го закупи с риболовни кукички и стъклени мъниста на стойност шестдесет гулдена. Той насърчаваше индианците да останат в областта и да разменят ценни кожи срещу евтини дрънкулки. През 1641 г. Вилем Киефт наложи данък на мохиканите и изпрати войници на остров Стейтън, за да накажат раританите за нарушения, извършени не от тях, а от белите заселници. Раританите оказаха съпротива при задържането им и холандците убиха четирима от тях. Когато индианците си отмъстиха и на свой ред убиха четирима холандци, Киефт заповяда да бъдат изклани две села, докато жителите им спяха. Холандските войници пробождаха с щиковете си мъжете, жените и децата, насичаха телата им на парчета, а накрая изгориха селата до основи.

Между 1795 и 1840 г. майамите водиха битка след битка и подписваха договор след договор, като отстъпваха богатите си земи от долината на Охайо, докато не им остана нищо за отстъпване.

Когато Колумб зърна островите за първи път, той ги описа като „твърде големи и равни, с много зелени дървета… целите са толкова зелени, че е цяло удоволствие да ги гледаш“. Дошлите след него европейци унищожиха растителността и обитателите на островите — хора, животни, птици и риби, и след като ги превръщаха в пустиня, ги изоставяха.

Тъй като чероките бяха няколко хиляди, беше предвидено преместването им на запад да стане постепенно. Но на тяхна територия в Апалачите откриха злато и белите нададоха вой за незабавното им и цялостно изселване. През есента на 1838 г. войниците и генерал Уинфийлд Скот събраха и насилствено затвориха индианците в лагери.

„Белите винаги са се опитвали да накарат индианците да изоставят начина си на живот и да заживеят като бели — да обработват земята, да работят много и да вършат всичко като тях, а индианците не знаят как да правят това, пък и не искат… Ако индианците се опитат да накарат белите да живеят като тях, белите ще се съпротивляват, както сега постъпват много индианци.“

Уамдитанка (Големия Орел) от суиксите сантии

Разгневен от поредното нарушено обещание, Малката врана се изправи срещу Гълбрейт и каза от името на народа си:

„Чакахме дълго. Парите са наши, само че не можем да ги получим. Нямаме храна, а тук складовете са пълни. Искаме от вас да уредите нещата така, че да получим храна от складовете, защото инак ще направим това сами, за да се спасим от глада. Когато хората са гладни, те си вземат храна сами.“

Вместо да отговори, Гълбрейт се обърна към търговците и ги запита какво смятат да правят. Андрю Мирик презрително заяви:

„Ако питате мен, щом са гладни, да ядат трева или собствените си изпражнения.“

Да убият или обесят всички воини означаваше да ги отделят от старците, жените и децата. А това бе твърде бавна и опасна работа за кавалеристите; те откриха, че е много по-ефикасно и безопасно да убиват безразборно. Избиха 103 шайени, само единадесет от които бяха воини. Пленени бяха 53 жени и деца.

Великия воин Шърман обаче подкрепи Шеридан и му заповяда да продължи да убива враждебните индианци и мустангите им, но в същото време го посъветва да настани приятелски настроените индианци в лагери, където да могат да бъдат хранени и превъзпитавани чрез културата на белия човек.

Жълтата мечка от арапахите също се съгласи да доведе хората си във форт Коб. Няколко дни по-късно Тосави доведе първия отряд команчи, който се предаде. Когато го представиха на Шеридан, очите на Тосави светнаха. Той каза името си и добави две думи на развален английски: „Тосави, добър индианец.“ И тогава генерал Шеридан произнесе безсмъртните си думи:

„Единствените добри индианци, които някога съм виждал, са мъртвите.“

Лейтенант Чарлз Нордстръм, който присъствуваше, запомни думите и ги разпространяваше, докато с течение на времето те се превърнаха в американския афоризъм: „Само мъртвият индианец е добър индианец.“

 

През следващите няколко минути поните и войниците овладяха дола. Всички шайени, с изключение на жената и детето на Високия бик, бяха убити. Стреляха и по двете германки, но едната остана жива. Белите хора казваха, че Високия бик е стрелял по белите жени, но индианците не повярваха, че той би изразходвал куршумите си толкова глупаво.

Римския нос бе мъртъв; Черния котел бе мъртъв; Високия бик бе мъртъв. Сега всички те бяха добри индианци. Като антилопите и бизоните, редиците на гордите шайени оредяваха до пълното им изчезване.

„Макар че в миналото тази страна е била населена само с индианци, племената, много от които някога са били могъщи и са живели в земите, сега представляващи щатите на изток от Мисисипи, бяха унищожени едно по едно при безрезултатните им опити да се противопоставят на разпространението на цивилизацията в западна посока… Ако някое племе протестираше срещу погазването на неговите естествени договорни права, то биваше безчовечно избивано — към тези хора се отнасяха като към долни псета… Предполага се, че политиката за преместване и събиране на индианците на запад отначало се е ръководела от човеколюбив — за да бъдат спасени племената от заплашващото ги унищожение. Но днес поради огромното нарастване на американското население и разпространението на неговите поселища по целия Запад, включително и по двата склона на Скалистите планини, индианската раса е застрашена от бързо унищожение по-сериозно от когато и да било в историята на тази страна.“

Донехогава (Или Паркър) — първият индианец комисар по индианските въпроси

Под предлог, че са откраднати няколко мулета от един превозвач с фургони, майор Бейкър организирал своя зимен поход и нападнал първия лагер, който се случил на пътя му. Лагерът не бил охраняван и в него живеели предимно старци, жени и деца, няколко от които болни от едра шарка. От двеста и деветнадесетте пиегани в лагера само 46 се спасиха и разказваха за случилото се — 33 мъже, 90 жени и 50 деца били избити, докато бягали от вигвамите си.

Калифорнийските индианци бяха меки като климата, в който живееха. Испанците им даваха имена, изграждаха за тях мисии, покръстваха ги и ги развращаваха. Сред калифорнийските индианци племенната структура не бе развита. Всяко село имаше свои водачи, но измежду тези миролюбиви хора нямаше големи военни вождове. След откриването на златото през 1848 г. хиляди бели мъже от целия свят се изсипаха в Калифорния, вземаха каквото искат от покорните индианци, развратиха онези, които испанците не бяха успели да развратят, и после систематично унищожиха цели народности, днес забравени. Никой не помни чилулите, чимарите, уребурите, нипеваите, алонаите и стотината други племена, чиито кости останаха под хилядите мили асфалтови пътища, паркинги и под плочите на жилищните сгради.

За Вожда Джоузеф и за другите обаче нямаше да има свобода. Вместо да ги отведе в Лапуай, както им бе обещал Мечото палто Майлс, армията ги извози като добитък до форт Левънуърт, Канзас. Там, в блатистата долина, ги затвориха като военнопленници. След като стотина от тях умряха, прехвърлиха останалите в една безплодна равнина в Индианската територия. Както бе станало и с модоките, не персе се разболяваха и умираха — от малария и от скръб.

„Ние бяхме на юг и много страдахме там. Много умрял ха от болести, за които нямаме имена. Сърцата им копнееха и тъгуваха за тази страна, където сме родени. Останахме само малцина и искахме само малко земя където да живеем. Оставихме вигвамите си цели и побягнахме през нощта. Войниците ни преследваха. Аа отидох и казах на войниците, че не искаме да се сражаваме. Искаме само да отидем на север и ако ни оставят на мира, няма да убием никого. Единственият отговор, който получихме, бе един залп. След това трябваше да си пробиваме път с бой, но не убихме никого, който не бе стрелял по нас първи. Моят брат Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде във форт Робинсън… Те предадоха пушките си, а после белите ги избиха, всичките.“

Охкумгаше (Малкия вълк) от северните шайени

В дните, когато шайените бяха хиляди на брой, те имаха повече коне от всяко друго прерийно племе. Наричаха ги Красивия народ, но съдбата се обърна против тях и на юг, и на север. След двадесет години изтребление те бяха застрашени от пълно унищожение повече отколкото бизоните.

Те се опитваха да избягват боевете, не скотовъдци, каубои, заселници и дори търговци от малките градове се присъединяваха към преследването. Десет хиляди войници и три хиляди бели цивилни нападаха непрекъснато бягащите шайени, убиваха защитаващите се воини, застрелваха един по един децата и старците, които изоставаха назад.