Аргументите, с които Йосиф Флавий оправдава своето и на събратята си предателство, като че ли са ехо на думите на св. Павел. Мненията на двамата относно римския свят изглеждат в пълно съгласие. Например Павел смятал за свой дълг да освободи църквата на Исус от тесногръдието на юдаизма и от самата Юдея и да я направи универсална, като я свърже с Рим. Двамата са съгласни и по други важни въпроси. Например и двамата заявяват вярата си в доктрините на фарисеите, които се приемат изцяло от римската църква. Съществуват значителни исторически индикации, каращи ни да заключим, че двамата несъмнено са се познавали и са били свързани със силно приятелство. В Деяния на апостолите четем, че след като стигнал Ерусалим, Павел бил изправен на съд пред първосвещениците и синедриона (Деяния. 22:30). Той се защитил: „Мъже братя! Аз съм фарисеин, син на фарисеин; за надежда и за възкресение на мъртви ме съдят! Като каза той това, настана разпра между фарисеи и садукеи, и множеството се раздвои. Защото садукеите казват, че няма възкресение, ни Ангел, ни дух; а фарисеите признават и едното и другото. Настана голяма врява; и станаха книжниците от фарисейската страна и се запрепираха, думайки: нищо лошо не намираме у тоя човек; ако пък е говорил нему дух или Ангел, да се не противим Богу. И понеже стана голяма смутня, хилядникът, уплашен, да не би да разкъсат Павла, заповяда на войниците да слязат и да го грабнат измежду тях и отведат в стана" (Деяния, 23:6- 10). Йосиф е бил високопоставен свещеник, намирал се е по това време в Ерусалим и със сигурност е присъствал на тези събития. Той влязъл в сектата на фарисеите деветнайсетгодишен и следователно трябва да е бил сред свещениците, обявили се в защита на Павел. След това апостолът бил предаден на римския губернатор Феликс, който го задържал за известно време и накрая го изпратил в Рим заедно с неколцина други затворници (Деяния, 27:1) да бъде съден от императора, към когото Павел апелирал в качеството си на римски гражданин. В Рим той прекарал две години в тъмница (Деян. 28:39), след което бил освободен през 63 г. сл. Хр. или 64 г. сл. Хр. В автобиографията си (3.13) Йосиф пише: „На възраст между двайсет и шест и двайсет и седем години заминах за Рим поради следната причина. Когато беше губернатор на Юдея, Феликс беше изпратил някои свещеници в Рим да се оправдаят пред императора; познавах ги като отлични мъже, арестувани по незначителни обвинения. И тъй като желаех да измисля начин да ги спася..., заминах за Рим.“ Йосиф успял да се добере до столицата, където се сприятелил с Алитур, еврейски мим и любимец на Нерон. Благодарение на него бил представен на съпругата на императора Попея и благодарение на нея успял да освободи свещениците (Автобиография, 3.16). Съответствието на дати, факти и участници е толкова точно, че е трудно да се избегне заключението, че Йосиф е отишъл в Рим на свои разноски и рискувайки своята безопасност, за да спаси Павел и другарите му и че благодарение на намесата му апостолът бил освободен. Това предполага, че отношенията между двамата били много по-близки, отколкото бегло познанство. Следователно Йосиф би трябвало да е знаел много повече за християнството, отколкото си личи в трудовете му, и познанието му е дошло директно от учението на Павел, чийто ученик най-вероятно е бил. Когато през 70 г. сл. Хр. Йосиф се върнал в Рим, учителят му бил екзекутиран заедно с повечето новопокръстени християни. Родината му била унищожена, Храмът - разрушен, свещеническите родове - избити, а репутацията му - опетнена от предателството. Йосиф несъмнено е бил обхванат от много силно желание за изкупление и отмъщение. Освен това той вероятно се чувствал отговорен за съдбата на унизените останки от някога най-великите родове на света — петнайсетте първосвещеници, които споделяли участта му. Имаме сведения за среща начело с Йосиф Флавий, който несъмнено бил най- силната и важна фигура в групата, по време на която свещениците обсъдили положението на родовете си и разработили стратегия да увеличат богатствата си. Йосиф разработил хитроумен план, който при онези обстоятелства несъмнено е изглеждал като абсолютна глупост за всички. Този човек, озовал се насред димящите развалини на родината си, заобиколен от неколцина унизени и неутешими оцелели, отхвърлени от сънародниците си, си поставил невероятно амбициозната задача да завладее тази огромна и могъща империя, която го победила и да направи потомците си и потомците на хората около него господстваща класа. Първата стъпка в тази стратегия била да се поеме контрол върху новородената християнска религия и превръщането й в солидна основа на властта за свещеническия род. Тъй като пристигнали в Рим с антуража на Тит, намирали се под закрилата на императора и били добре осигурени финансово, свещениците едва ли са срещнали големи трудности с оглавяването на малката група християни, оцелели при гоненията на Нерон. Нещо повече, ролята им на водачи била легитимирана от връзките между Йосиф Флавий и Павел. Минали едва шест години, откакто той издействал освобождаването на Павел от римската тъмница. Апостолът на народите умрял три години по-рано. Йосиф несъмнено е изпитвал морален дълг да продължи делото на стария си учител, чиято доктрина познавал идеално. Усещайки възможността на учението за разпространение в римския свят, Йосиф посветил себе си и свещеническата организация на реализирането на този потенциал. След като създал силна християнска общност в столицата, едва ли е било трудно свещениците да наложат авторитета си върху другите християнски общности в империята и най-вече върху онези, създадени или поучавани от самия Павел.